id1; id2; id3; id4; id5, id6; id7; id8; id9; id10; id11; id12; id13 ; id14; id15; id16
>> РЕГИОНИ >> Западна Стара планина
Страница 1 от 3 << >> 
Обща информация

Започва от вр. Бабин нос (1108 м), който е разположен на 11 км югозападно от гр. Кула. На североизток от Бабин нос, между долините на реките Видбол и Арчар се издига известната Рабишка могила (461 м), в която е вместена известната пещера Магурата. Непосредствено на юг от Белоградчик са разположени Белоградчишките скали, в които се включва Белоградчишката крепост. В близост до крепостта е построена обсерватория. В североизточна посока от Белоградчик като отвесна стена, извита във вид на дъга срещу града, се издига варовиковият рид Венеца, наричан още Столова планина (вр. Кърнева ливада, 904 м). В склоновете на Венеца се намират редица неголеми пещери.
Най-високият дял на Западна Стара планина – Чипровската планина е с дължина около 35 км. Най-високите върхове в тази част на планината са Миджур (2168 м), Копрен (2118 м) и Мартинова чука (2026 м). От най-високият от тях (вр. Миджур) води началото си река Лом. Най-добрите изходни пунктове за изкачване до този изключително панорамен връх са граничните села Горни Лом и Мартиново.
На север от Чипровска планина са разположени Язомва (вр. Горно Ялово, 1573 м) и Широка планина (вр.Типчан, 941 м). В северното подножие на Язова планина, по десния долинен склон на р. Пределска Огоста се намира пещерата Мишин камък. Тя е дълга около 500 м и е богато украсена от сталактити и сталагмити, в нея има синтрови езера, живеят прилепи.
Берковската планина е твърде популярна и посещавана част от Западна Стара планина. Най-високият й връх е Ком (2016 м), от който много години започваше традиционният туристически маршрут – „Ком – Емине”. От върха във всички посоки се откриват прекрасни гледки. На север блестят водите на втория по големина язовир в България – „Огоста”, а при добра видимост се вижда и р. Дунав. Северните склонове на Берковската планина са стръмни (част от тях зимно време са лавиноопасни), а южните са по-полегати. Още по на юг са разположени карстови райони с пещери.
Най-южният рид в този район от Западна Стара планина е Чепън. Той е с типично карстов характер (вр. Петровски кръст, 1206 м) и с интересни форми, от които три много красиви еворзионни котли, разположени над с.Разбоище.
В Берковската планина се намират двете хижи с името „Ком” – старата, разположена по-високо, и новата. Най-добрите изходни пунктове за тях и за изкачване на вр.Ком са гр. Берковица и Петроханският проход. От Берковица в посока към вр. Ком се намират Хайдушките водопади, които са едни от най-популярните и посещавани места в района на Берковска планина.
На изток от Петроханския проход до Дупнивръшката (Дружевската) седловина (която е в орографска връзка с Врачанската планина) се простира делът Козница с най-висок връх Тодорини кукли (1785 м), разположен на страничен планински хребет, отклонен на север от главното било. Тодорините кукли (три гранитни зъбера) са изключително красиви, погледнати от Берковишко-Вършецкия район. Най-добрият изходен пункт за посещение на Козница са проходът Петрохан и гара Лакатник. Планината лесно може да бъде обходена, тъй като денивелациите не са големи с изключение на много стръмните северни склонове. Близо до Петрохан на 25 мин. път на 1500 м н. в. е разположена хижа “Петрохан”. На 1004 м н. в. на левия бряг на р. Пробойница се намира красивата хижа “Пробойница”. Под с. Губислав (в долината на р. Пробойница) е разположен водопадът “Сини вир”, до който от селото води стръмна пътека. Хижа “Бялата вода” се намира на северния склон на Козница на 2,5 км южно от Вършец на 774 м н. в.
Североизточно от Дупнивръшката седловина е разположена Врачанската планина. Тя се простира от запад на изток (от долината на р. Ботуня до р. Искър) на повече от 30 км, а ширината й от Елисейна (р. Искър) до отвесно спускащия се на север склон при “Бистришкия манастир” е около 20 км.
Гледана откъм Вършецката котловина, Врачанската планина има суров и неприветлив вид, за което допринасят голите й, почти отвесни склонове. Откъм изток има същия вид, докато откъм Искърския пролом и Козница тя изглежда привлекателна за туристите. Пресича се от живописен, обзорен и красив планински път, започващ от Враца, който на югозапад достига Искърския пролом при гара Лакатник. Най-високият й връх е Бегличка могила (1482 м). Широкото й и вълнообразно било е осеяно с многобройни карстови форми, които й придават едно неповторимо своеобразие. Тук се намират пещерите Леденика, Хайдушката пропаст (дълбока 108 м), Змейова дупка и още десетки други по-малки и неизвестни за повечето туристи. В източната й част е вр.Околчица.
Отвесните варовикови стени на Врачанска планина са едни от любимите за практикуване на скално катерене (скален алпинизъм) у нас и обикновено тук се провеждат републикански и международни състезания по тази дисциплина.
Освен алпийския дом край Враца (намира се в живописния проход Вратцата) в планината се намират три хижи: х.”Околчица” (1060 м), разположена близо до вр. Околчица, х. ”Леденика” (850 м), намира се на 200 м разстояние от пещерата Леденика, и х.”Пършевица” (1280 м), около която цялата местност през зимата представлява идеален ски-плац. Най-добрият изходен пункт за излети в планината е гр. Враца, но това може да се извърши и от редица селища, разположени в подножието й.
На север от Враца при с. Лиляче (на 2 км източно от селото) се намира Божият мост – остатък от карстова пещера, която наподобява (с по-скромни размери) Чудните мостове в Родопите. В близост до нея има няколко пещери, най-известната от които е Понора. Тя е интересна, красива, с дължина над 3 км.
На североизток от Врачанска планина е разположен ридът Веслец (вр. Маняшки камък, 781 м), в който при с. Цаконица се намира изключително интересната пещера Цаконичка Печ. В близост до нея води началото си р. Ръчене (протича на изток и се влива в р. Искър при с. Реселец), в долината на която има интересни скални образувания.
На юг Козница преминава незабелязано в по-ниската Понор планина (вр. Сърбеница, 1479 м), сред която са пръснати села и махали. Тази карстова планина се спуска на изток към Искърския пролом със стръмни, високи повече от 200 м скални откоси и от пролома изглежда много внушителна. В планината е разположена пропастната пещера Елата (близо е до с. Зимевица). На юг от планината са Бракьовската долина – един природен карстов феномен, и Искрецките карстови извори.
Най-южно в този район е разположена Мала планина (вр. Церия, 1234 м), в която се намира х.”Люляка” (680 м).
Западна Стара планина се пресича от величествения Искърски пролом, който започва от Курило и завършва в района на с. Лютиброд. Дължината му е около 65 км, всечен е на дълбочина до 200-500 м. В миналото е бил труднопроходим. След прокарването на жп линия през 1897 г. (събитието е отразено в известния разказ на Ив. Вазов “Дядо Йоцо гледа”) той става леснодостъпен.
Искърският пролом разкрива скалния състав, от който е изградена планината, и е може би най-посещаваното място от геолози, както и място, което заслужава да бъде видяно от всеки българин.
Още в началото на пролома са интересните Кътински пирамиди. В близост до с. Церово са интересните пещери – Водната пещера и Мечата дупка. В северния край на селото, непосредствено до жп линията се откроява известната скала Джунглата (изградена от хоризонтални скални пластове), оцеляла през хилядолетията от разрушителното действие на р. Искър. От гара Бов по долината на малката Скакленска река за 1 час се отива до водопада Скакля (височина на пада 90 м), под който следват още два много атрактивни водопада (с височина на пада 15-20 м).
Лакатнишките скали са едно от най-интересните места в пролома (място за отдих, туризъм, алпинизъм, пещернячество и т.н.). Тук се намира известната пещера Темната дупка (дължина над 4500 м), която представлява няколкоетажен сложен лабиринт от галерии. Под входа на пещерата е известният карстов извор Житолюб.
Другият голям карстов район в пролома е при с. Карлуково. Тук е построен красивият дом на пещерняците. район е осеян от пропасти, валози, пещери, кари и т.н. Много известна е пещерата Проходна, чийто величествен вход е висок 41 метра. Тук е и Темната дупка, обитавана от първобитния човек – открити са палеолитни кремъчни оръдия. Тя е природна забележителност. Известни са също Хайдушката и Кучешката пещера, Дяволската воденица (при с.Кунино) и още десетки пещери и пропасти.
На изток от Искърския пролом се издигат планински масиви Ржана (вр. Козница, 1637 м), Голема планина (вр. Чукава, 1588 м) и най-южно разположената Софийска планина (вр. Готен, 1295 м).
От запад и от юг Ржана е ограничена от дълбоката долина на р. Габровница, а на изток достига Ботевградската котловина.
Голема планина заема централната и по-голямата част от старопланинския дял Мургаш. Планината е изключително красива и обзорна, а много пътеки и горски пътища я свързват с околните селища.
Софийската планина заема най-южната част на Стара планина и е разположена на север от Софийското поле. Тя е ниска, леснодостъпна и проходима.
На изток е разположен най-високият връх на този дял – Мургаш (1687 м), един от най-откритите и ветровити върхове в Стара планина.
Най-източният дял на Западна Стара планина е Етрополската планина. Издига се между Ботевградския и Златишкия (Кашана) проход. Най-високият връх тук е Мара гидия (1790 м), който е плосък, докато източно разположеният пирамидален вр. Баба (1787 м) се приема от мнозина (включително в карти и литература) за най-висок.
На юг Етрополска планина чрез планинския праг Гълъбец се свързва с Ихтиманска Средна гора.
На североизток от Етрополска планина е разположен ридът Било с най-висок връх Маняков камък, 1439 м.

Геоложки строеж и петрографски състав

Изграждането на Западна Стара планина продължава през целия фанерозой (ок. 600 млн. г.). Старопланинската структурна зона възниква между две древни литосферни плочи – Понто-Каспийската и Панонско-Тракийската.В това пространство, подложено на процеси на разтягане и свиване, се образуват характерните за стария палеозой океански пелитно-диабазови скали. След каледонското структурообразуване се внедрява обилно гранодиорит-гранитова магма, от чието застиване се образуват големите херцински плутони при Петроханския проход и пл. Ржана. Подвижното пространство на Старопланинската структурна зона се разкъсва от субпаралелни дълбочинни разломи. Разломите са канали, по които от дълбочините на Земята се издигат базичната мантийна магма – през стария палеозой, и гранитоидната магма – през младия палеозой. По-късно към края на херцинския тектонски цикъл, по каналите наново се провежда голямо количество “остатъчна” магма.
В началото на мезозойската ера (началото на алпийския тектонски цикъл) върху пенепленизираните херцински вериги се натрупват плиткомор. утайки. По този начин през триаския и юрския период на мястото на Стара планина се създава квазиплатформа. Към края на юрския период започва оживяване и ново надлъжно и напречно разкъсване. При напречното разкъсване се образуват големи блокови структури. В Западна Стара планина квазиплатформеното състояние продължава до среден еоцен. Поради блоковия строеж на планината много от нейните структури възникват не при нагъвателните фази, а синседиментационно – бавно, по пътя на аркогенезата.
В структурно отношение Западна Стара планина е изградена от Берковския антиклинорий. В ядката на антиклинория нашироко се разкриват най-старите скали в Балканидите – палеозойските. Дискордантно върху тях се разполага мезозойската мантия на антиклинория, представена от плиткомор. скали. Структурата е издигната високо и е повлечена на север върху Предбалкана.

Почви

В най-северозападната част на Западна Стара планина по широко разпространение имат сивокафявите, в средната й част – кафявите горски, а източно от Искърския пролом – псевдоподзолисти почви.
В по-ниските височинни пояси преобладават сивите горски, а в по-високите – кафявите планинско-горски почви, които при наличие на карбонатна основа се проявяват съвместно с рендзини. По механичен състав почвите в района, както изобщо в планинските земи, са най-често скелетни и глинесто-песъчливи, с добър дренаж и добра аерация, но с общо взето плитък хумусен хоризонт.
Кафявите планинско-горски почви са най-широко разпространения почвен тип в България. Заемат планинските области с височина от 600-700 до 1700-1800 м. Развити са при умерено хладен и сравнително влажен планински климат. Почвообразуващите материали са продукти от физичното изветряне на твърде разнообразни силикатни скали. Образувани са под букови, иглолистни и смесени буково-иглолистни гори с подлес от боровинки и редица тревни видове. В среднопланинския пояс тези почви се намират и под дъбово-букови и габърово-букови гори. За тези почви са характерни слабото разлагане и минерализация на органичното вещество, което се отразява в малката хумусираност на почвения профил и съсредоточаване на хумуса в повърхностните 10-20 см, с рязко намаляване в дълбочина.
В най-високите безлесни субалпийски и алпийски части са разпространени планинско-ливадните почви. Формират се под тревиста растителност и суров планински климат. Основната растителност на планинско-ливадните почви е представена от съобщества на картъла, високопланинската гъжва, различните видове власатка и др., които образуват непрекъснат, гъст и мощен чим.
В почвено отношение районът на южния склон на Западна Стара планина се отличава съществено от района на северния склон. Основната разлика е наличието на канелени горски почви във височинните пояси, твърде характерни за склонове с южно изложение.

Климат

Западна Стара планина попада в умереноконтиненталната климатична област. Главният максимум на валежите е през месеците май и юни, а минимумът - през февруари.
Зимата е студена, с чести мъгли и силни ветрове. Средната януарска температура на въздуха е от – 2 до – 4 0С за нископланинския и среднопланинския (до 1700 – 1800 м н. в.) височинен пояс от – 4 до – 6 0С за алпийските пасища, и от – 6 до – 9 0С за пояса над 2000 м надморска височина. Дните със средна денонощна температура на въздуха под 0 0С (т. нар. мразовити дни) съставляват до 100 % от всички дни на месец януари. Абслютните минимални температури на въздуха обаче са по-високи, отколкото в съседните хълмисто-котловинни и равнинни райони. Причина за това е отсъствието на температурни инверсии в планината. Студеният въздух, нахлул от север или североизток, не се задържа дълго и не изстива допълнително, както това се случва в съседните долини и котловини. Валежите през зимата не са много големи, но поради ниските температури на въздуха снежната покривка се задържа много по-дълго, отколкото в равнината – от 3 до 6 месеца. Височината на снежната покривка расте от началото към края на зимата и с увеличаване на надморската височина. В най-ниските части на планината най-дебел сняг има в края на януари, в средновисоките – в средата и края на февруари, а във високите – в средата и края на март.
Пролетта е хладна и настъпва късно – на 1500 м надморска височина средната денонощна температура надвишава + 10 0С в края на май. Облачността е голяма, особено във втората половина на пролетта, което е свързано с преобладаващите по това време на годината атлантически циклони и с максимума на валежите. Броят на дните с мъгла през този сезон е по-голям, отколкото през всички други сезони поради увеличеното количество ниска облачност, която в планинските станции се отчита като мъгла. Годишният брой на дните с мъгла в планината е от 3 до 6 пъти повече, отколкото в равнините именно по тази причина. Сумата на валежите през този сезон е по-голяма, отколкото през зимата (от 250 до 450 мм в зависимост от н.в.) и нараства с увеличаване на надморската височина.
Лятото е хладно в нископланинския и среднопланинския пояс (средна юлска температура на въздуха от 13 до 17 0С) и студено във високопланинския (средна юлска температура на въздуха от 7 до 8 0С). Летните температури по билото на Западна Стара планина съответстват на температурата през ранна пролет в равнината. Значително по-ниски са и абсолютните максимални температури, които в нископланинския пояс достигат 30 0С, а във високопланинския – от 20 до 25 0С. Лятната сума на валежите е голяма (от 280 до 430 мм) и надвишава зимната с 50 – 60 %.
Есента в Западна Стара планина, както във всички други планини в България, е значително по-топла и по-суха от пролетта. Температурата на въздуха през октомври е по-висока от тази през април с 2,5 до 3,5 0С във всички височинни пояси. Облачността, броят на дните с мъгла и валежите през есента са много по-малко в сравнение с пролетта.

Хидроложки условия

По отношение на богатството на водните си ресурси Западна Стара планина е с високи показатели. Оттук водят началото си множество големи реки – Лом, Огоста, Малък Искър, Нишава.
Северните склонове на планината се отводняват към р. Дунав посредством главните Дунавски притоци Лом, Огоста и Искър (приемащ от Стара планина най-големия си приток Малък Искър). В горното си течение те образуват широка приточна мрежа от многобройни по-малки с дълбоко всечени долини, например реките Стакевска, Чупренска, Голяма от водосбора на р. Лом; Превалска, Чипровска, Дългоделска, Бързия, Ботуня, Вартешнишка от Водосбора на р. Огоста; Габровница, Бебреш, Малък Искър от водосбора на р. Искър. Главните реки и много от техните по-големи притоци, протичайки в северна посока, проломяват ридовете на Предбалкана, като формират съвременния релеф в областта.
Към река Дунав се отводняват и южните склонове на Западна Стара планина чрез големия десен приток Лесновска (Стари Искър) и по-малкия ляв приток Блато на р. Искър и чрез р. Нишава и десния й приток Височица. В обсега на планината в тази част р. Искър приема водите и на по-големите си притоци Искрецка (ляв) и Батулийска и Габровница (десни), които текат в дълбоки понижения между ясно обособени планински вериги.
Условията за формиране на водните ресурси в Западна Стара планина са различни върху северните и южните склонове, което се дължи главно на климатични различия, изразени най-вече чрез количеството на валежите. При еднакви височини северните склонове се отличават с по-големи валежи поради изразен орографски ефект при изваляванията. Разликите са най-големи в ниско и среднопланинския пояс – до 150 – 200 мм, а във високопланинския (над 1600 м) те намаляват и към билото на планината напълно изчезват. Главно по тази причина водността на речните басейни по северния склон като цяло е по-голяма с 60 – 90 мм в пояса до 600 м и нараства постепенно, като най-голямата достигната разлика е 120 – 150 мм, особено в пояса 1000 – 1600 м; във високопланинския пояс (подобно на валежите) тя постепенно намалява и изчезва към билото.
Реките в Западна Стара планина се подхранват предимно от повърхностно оттичащи се валежни води, поради което се наблюдават резки колебания в речните водни количества. При проливни валежи и особено в съчетание със снеготопене се отбелязват големи прииждания. Пороен характер в горното си течение има р. Огоста.
Различните климатични условия на северния и южния склон обуславят и съществени различия във вътрешногодишното разпределение на речния отток. Режимът е с умереноконтинентални черти на север от главното било, а на юг е с преходни елементи. В нископланинския пояс (до 1000 м) пълноводието на реките по северния склон се проявява в периода февруари – юни, с максимум през март – април или юни – съответно от снеготопене или максимални валежи, характерни за умерения климат, а за реките по южния склон – в периода януари – май с максимум през февруари или март. Маловодието е лятно – есенно с месечен минимум през август. В среднопланинския пояс (от 1000 до 1600 м) основното пълноводие и върху двата склона е в границите март – юни с максимум за северния склон през май, а за южния – през април или май. Разликата между двата склона е, че водността върху южния е по-голяма през зимно-пролетните месеци, а върху северния – през пролетно-летните. Маловодието на реките повсеместно е лятно-есенно – през юли-октомври, с месечен минимум през септември.
Различията в режима на оттока между двата склона почти напълно изчезват във високопланинския пояс (над 1600 м), където пълноводието на реките е пролетно-лятно с максимум и за двата склона през май, а маловодието става зимно – през декември-февруари, поради устойчивото снегозадържане и подхранването на реките главно чрез незначително количество подземни води.
Поради различията в лятното овлажняване на северния и южния склон – по-голямо за северния във връзка с майско-юнския валежен максимум и по-малко за южния под влияние на континентално-средиземноморския климат, маловодието на реките от северния склон не е толкова силно изразено, както при реките от южния склон на планината.
Равномерен отток има р. Блато, която е с постоянно изворно подхранване – от Безден-Опицветските извори. Големи карстови извори, каквито са Искрецките, подхранват р. Искрецка, но те за разлика от всички други бележат и много големи колебания, тъй като се подхранват освен от валежни води още от пониращи речни води в “губилища”, наричани “магарещници”. В Западна Стара планина и Предбалкана са едни от най-широко разпространените и най-водообилните карстови басейни в страната.


<< 1 2 3 >> 
أرشفة
© 2007-2009. Българска Фондация Биоразнообразие Всички права запазени