id1; id2; id3; id4; id5, id6; id7; id8; id9; id10; id11; id12; id13 ; id14; id15; id16
>> РЕГИОНИ >> Сакар
Страница 2 от 3 << >> 
Флора и растителност

Растителността на Сакар е значително по-бедна в сравнение със Странджа. Досега в Сакар са установени около 500 вида висши растения, които съставляват 14 % от висшата флора в страната ни. От тях 2 са локални, 7 са балкански ендемити и 17 – реликти.
Характеризира се с разнообразна остатъчна горска растителност от благун, смесени гори на благун с цер, с келяв габър, смесени гори на космат дъб с виригилиев дъб и с келяв габър. На много места дъбовите гори постепенно са подменени от вторични келявогабърови гори и храсталаци от драка и ксеротермни тревни екосистеми с доминиране на садина, белизма, луковична ливадина, с участието на редица терофити. В Сакар са налице и ксеромезофитни гори от горун с участието на обикновен габър, липа и други елементи.
В района горските екосистеми заемат ограничени площи и са формирани от благун, цер, космат дъб, обикновен габър, келяв габър и др. Разпространени са смесени широколистни гори и по-рядко чисти, формирани предимно от благун, горун и др. Тези ценози се намират в добро състояние. Предвид на това, че антропогенното влияние е силно изразено, в района преобладават екосистеми с издънков произход.
В състава на растителните формации като подлес се среща дрянът, аморфата, шипката, люлякът, драката, глогът и др.
От балканските ендемити в Сакар се срещат стояновата дрипавка (Crepis stojanovii), а от българските ендемити – тракийската класица (Alopecurus thracicus). Освен средиземноморските форми са характерни и представители на някои други флорни елементи като златното секирче от южноевксинските видове, скрипка, критска зайчина (Coronilla cretica), космат опопанакс (Opopanax hispidum), теснолистно клинавче (Astragalus angustifolius) от азиатските видове, жерардова дзука (Juncus gerardii) от средноевропейските видове и др.
Тук се срещат редките растения кълбестосеменно лютиче (Ranunculus shaerospermus; Древно Средиземноморие), източна челебитка (Nigella orientalis; Източна Тракия, Мала Азия), а освен това е една от малкото територии на страната, в които са се съхранили редките южни видове азиатска каменоломка (Saxifraga mollis), едролистна метличина (Centaurea amplifolia) и ресничеста вулпия (Vulpia ciliata; субирански вид).
В района са налице и македоно-тракийски флорни елементи, от които три са български ендемити – одрински лопен (Verbascum adrianopolitanum), ямболски мразовец (Colchicum diampolis) и родопско еньовче (Galium rhodopaeum), и пет са балкански – гризебахова кутявка (Moehringia grisebachii), тракийски клин (Astracantha thracica), бледа калугерка (Nonea palens), македонски спореж (Senecio macedonicus) и триръба хептаптера (Heptaptera triquetra). От евксинските видове са разпространени форскалева какула (Salvia forskahlei) и странджански лопен (Verbascum lagurus ssp. pontucum), и три илирийски вида, единият от които е български ендемит българска мишовка (Minuartia bulgarica), както и два балкански ендемита – белоцветен дебелец (Sempervivum leucanthum) и късозъбо пропадниче (Pedicularis brachyodonta).
Многовековната стопанска дейност на човека обаче е довела до значителни неблагоприятни промени на почвата върху значителни площи, особено в близост до населените места, с последващо незадоволително състояние на горите.
В Сакар през последните десетилетия са проведени залесителни мероприятия върху голите склонове, където силно се проявяват ерозионните процеси. Създадени са култури от иглолистни и широколистни видове (черен бор, бял бор, морски бор, кедър, червен дъб, бреза, акация, благун, чинар, орех, върба и др.), които се намират в добро състояние. Агроландшафтите заемат мястото на гори от космат и виргилиев дъб, от цер и благун и др

Фауна и животинско население

Климатичното влияние на Средиземноморието прониква по поречията на реките Марица и Тунджа. Затова фауната на по-ниските и южните части на планината е много богата на топлолюбиви видове. С увеличаване на надморската височина - постепенно намаляват. Северните видове са широко разпространени в Сакар в подходящи за тях биотопи.
Районът на долното течение на р. Марица и р. Тунджа и южните склонове на планината представляват обособен фаунистичен район в България. Въпреки че Мраморно и Черно море отделят този район от малоазийските степи, той се явява тяхно естествено продължение. За тази територия е характерно пролетното развитие на богата ефемерна растителност и лятната суша, които оказват голямо влияние върху фауната.
Тук живеят много степни малоазийски видове (мишевиден сънливец, сивият малък хомяк), но същевременно силно е влиянието и на средиземноморската фауна.
За този район е характерна богатата фауна на влечугите. Тук се срещат каспийска костенурка (Mauremys caspica), балкански гекон (Cyrtodactylus kotschyi), змиегущер (Ophisaurus apodus), ивичест гущер (Lacerta trilineata), змия червейница (Typhlops vermicularis), турска боа (Eryx jaculus) и други видове със средиземноморско разпространение. Срещат се и множество видове широко разпространени в цялата страна (по-студенолюбиви) – зелен гущер (Lacerta viridis), скален гущер (Podarcis muralis), обикновена водна змия (Natrix natrix), медянка (Coronella austriaca) и др. Типично планински елементи липсват.
От насекомите са характерни (както и за цяла Мала Азия) бръмбарите от семейството на чернотелите, представени тук от множество видове. Пеперудите са редки, всред тях има ендемични видове Doritis apolinius и др.
Най-богатата и характерна група насекоми са скакалците, което е свойствено за степния характер на района (Pachitilus migratorius, Acridium aegyptium). Разпространени са и термитите (Reticulitermes lucifugus), които добре подчертават субтропичния характер на отделните фаунистични елементи тук.
От другите членестоноги най-голямо значение имат паякообразните (скорпиони, паяци и др.), които са добре представени и отчасти проучени. От скорпионите е известен Euscorpius italicus, който е един от елементите на средиземноморската фауна. С типичен степен елемент е представен единственият от най-едрите паякообразни – сулпугата Galeodes graecus, която е присъща на района със северозападна граница на разпространение до Дервишка могила. От паяците със степен произход трябва да посочим тракийският отровен паяк (черната вдовица) Latrodectus tredecimguttatus, широко разпространен в района. Трябва да се спомене и красивият охлюв Eubamia vermicularis с център на разпространение именно тук.
В Сакар се срещат 220 вида птици от които 59 са включени в Червената книга на България, а 96 са от европейско природозащитно значение. Планината е един от най-богатите райони в България на грабливи птици застрашени от изчезване. Особено ценен представител е все още често срещащият се тук царски орел (Aquila heliaca). Срещат се още малък креслив орел (Aquila pomarina), белоопашат мишелов (Buteo rufinus), черна каня (Milvus migrans) и др. Много характерен за района е харманлийският кеклик (Alectoris chukar kleini) от кокошевите птици.
От бозайниците широко разпространени са различни видове земеровки, мишки, къртицата (Talpa europaea), катерицата (Sciurus vulgaris), сърната (Capreolus capreolus), дивата свиня (Sus scrofa), дивият заек (Lepus europaeus), лисицата (Vulpes vulpes), дивата котка (Felis sylvestris), белката (Martes foina), язовецът (Meles meles), вълкът (Canis lupus). Особено характерен е чакалът (Canis aureus), който обитава гористи местности, най-често близо до открити пространства.
Като субендемичен за Сакар се приема единственият у нас ендемичен бозайник Myomimus roachi bulgaricus (български мишевиден сънливец), разпространен и в Източни Родопи, Странджа, Южно Черноморие.

Приоритетни за опазване местообитания

6210 – Полуестествени сухи тревни и храстови съобщества върху варовик (Festuco-Brometalia) (* важни местообитания на орхидеи)
Ксеротермни до мезоксеротермни тревни съобщества на варовикова основа от разред Festucetalia valesiacae.
6220 – Псевдостепи с житни и едногодишни растения от клас Thero-Brachypodietea
Ксеротермни тревни съобщества с преобладаване на едногодишни житни растения.
62АО – Източни субсредиземноморски сухи тревни съобщества
Ксеротермни тревни съобщества, близки до степните съобщества от разред Festucetalia valesiacae (6210).
6430 – Хидрофилни съобщества от високи треви в равнините и в
планинския до алпийския пояс
Съобщества на еутрофни високи треви от подтип:
37.7 – Влажни и нитрофилни високи тревни съобщества по водните
течения и по границите на горите, принадлежащи на разредите
Glechometalia hederaceae и Convolvuletalia sepium (съюз Aegopodion podagrariae).
7210 - *Карбонатни мочурища с Cladium mariscus и видове от съюз
Caricion davallianae
Съобщества от Cladium mariscus (асоциация Cladietum marisci) в ниските части на страната, по преовлажнени ливади върху делувиални почви на варовикова основа.
8230 – Силикатни скали с пионерна расителност от съюзите Sedo-
Scleranthion или Sedo albi-Veronicion dillenii
Пионерни съобщества от съюзите Sedo-Scleranthion и Sedo albi-Veronicion dillenii, колонизиращи повърхността на сухи силикатни, голи скали в планинските райони до 1000 м н. в.
91АА – Източни гори от космат дъб Светли дъбови гори, доминирани от Quercus pubescens, на каменисти места с разнообразна скална основа (варовици и силикати).

Защитени природни територии

На територията на Сакар има няколко защитени местности и природни забележителности.

Защитената местност „Бакърлия” (387.15 ха) е създадена с цел дългосрочно опазване на популации на застрашени видове земноводни, влечуги, птици, бозайници и растения със световно и европейско значение, както и на типични за Сакар скални пейзажи и местообитания.
Защитената местност обхваща части от землищата на селата Изворово, община Харманли и Йерусалимово, община Любимец.
Обявена е със заповед № РД – 472 от 11.08.2001 г. на МОСВ (ДВ 47 / 2001 г.) по предложение на Софийския университет и със съдействието на БДЗП. Обхваща част от долината на река Бакър дере и прилежащите склонове на Сакар планина. На това място речната долина е тясна, стръмна и скалиста. Скалите са многобройни, но не високи, повечето не надвишават няколко метра. Разположени са мозаечно сред храсталаци от драка и разредени дъбови гори.
Защитената местност е част от Орнитологично Важно място „Радинчево”, имащо европейско значение.
Горите заемат около една трета от защитената територия. Те са ксеротермни дъбови гори от благун (Quercus fraineto), виргилиев дъб (Q. virgiliana) и космат дъб (Q. pubescens), в които участват и келяв габър (Carpinus orientalis), мъждрян (Fraxinus ornus), полски клен (Acer campestre). Големи площи са заети от сухолюбиви тревни съобщества в съчетание с храсталаци от драка (Paliurus spina-christi), шипка (Rosa sp.), смрадлика (Cotinus coggygria) и единични дъбови дървета.
Района се характеризира с богата херпетофауна. Сред влечугите, срещащи се тук са : пъстрият смок (Elaphe quatuorlineata sauromates), вдлъбнаточелият смок (Malpolon monspessulanus), смокът мишкар (Elaphe longissima), пясъчната боа (Eryx jaculus), змиегущерът (Ophisaurus apodus), шипобедрената (Testudo graeca) и шипоопашатата (Testudo hermanni) костенурки. Земноводните са няколко вида, включително вписаната в Червената книга на България балканска чесновница (Pelobates syriacus balcanicus). Тук са установени 96 вида птици, от които 32 са с неблагоприятен статус в Европа. Мястото е едно от най-важните в страната за опазването на белоопашатия мишелов (Buteo rufinus), черния щъркел (Ciconia nigra) и малкия креслив орел (Aquila pomarina). От бозайниците се срещат лалугерът (Spermophilus citellus), горският сънливец (Dryomys nitedula), благородният елен (Cervus elaphus), сърната (Carpeolus carpeolus), чакалът (Canis aureus).
Защитената местност „Лозенски път” (32 ха) е създадена с цел опазване находище на блатно кокиче. Местността обхваща част от землището на гр. Свиленград, област Хасково. Обявена е със Заповед No.294 от 28.04.1980 и намалена по площ със Заповед No.РД257 от 17.07.1995.
Природната забележителност „Находище на див божур” (50 ха) е създадена с цел опазване на находище на див божур. Местността обхваща част от землището на с. Костур, община Свиленград, област Хасково. Обявена е със Заповед No.1187 от 19.04.1976.
Природната забележителност „Св. Троица” (115 ха) е създадена с цел опазване на вековна гора около манастира “Св. Троица” и скалисти склонове. Местността обхваща част от землището на с. Устрем, община Тополовград, област Хасково. Обявена е със Заповед No.995 от 21.04.1971.
Природната забележителност „Каракольовата дупка” (6.50 ха) е създадена с цел опазване на пещера и гората около нея. Местността обхваща част от землището на с. Устрем, община Тополовград. Обявена е със Заповед No.995 от 21.04.1971.
Природната забележителност „Хайдушката дупка” (50 ха) е създадена с цел опазване на пещера. Местността обхваща част от землището на с. Дрипчево, община Харманли, област: Хасково. Обявена е със Заповед No.4051 от 29.12.1973.
Природната забележителност „Дервишка могила” – скално образувание (33 ха) е създадена с цел опазване на скални образувания. Местността обхваща част от землището на с. Дервишка могила, община: Свиленград, област: Хасково. Обявена е със Заповед No.1187 от 19.04.1976.
Природната забележителност „Бръснарският стол” (5 ха) е създадена с цел опазване на скално образувание. Местността обхваща част от землището на гр. Тополовград, област: Хасково. Обявена е със Заповед No.1427 от 13.05.1974.
Природната забележителност „Долмени” (80 ха) е създадена с цел опазване на скални образувания - долмени. Местността обхваща части от землищата на гр. Тополовград, с. Устрем, с. Хлябово, община Тополовград, както и с. Остър камък, община Харманли. Обявена е със Заповед No.378 от 05.02.1964.
Природната забележителност „Долмен” (10 ха) е създадена с цел опазване на скално образувание - долмен. Местността обхваща част от землището на с. Главан, община Гълъбово, област Стара Загора. Обявена е със Заповед No.1187 от 19.04.1976.

История и културно – историческо наследство

Най-ценните културно-исторически паметници са: единствено оцелелият от траките менхир до с.Овчарово, мавзолеят Хазър Баба от ХVІ в. при с. Богомил, скалната църква от Х в. и изключителната средновековна кула от ХІІІ в. при с. Маточина, древната крепост в местността Полсокастро край Тополовград, еднокамерните, двукамерните и трикамерните долмени при селата Устрем, Хлябово и Сакарци, останки от крепости и старинна църква край село Щит и др.
Сакар е обитаван от най-древни времена. Следи от праисторически и тракийски селища и крепости има в землищата на селата Мрамор, Синапово, Орешник, Българска поляна и Изворово. Останки от антични и късноантични селища и крепости има в землищата на селата Устрем и Любимец. През римско време през планината минава главният път, който свързва Европа с Азия. Следи от пътя и от крайпътните станции Раме и Кастра Рубра личат в землищата на селата Любимец и Изворово.
В землищата на селата Орешник, Радовец, Устрем има останки от средновековни селища, а при селата Дряново и Любимец има останки от средновековна крепост и некропол. В некропола са намерени български накити от Х – ХІ век.
Долмени в България освен в Странджа се срещат и в Сакар. Това са мегалитни паметници, които освен за каменни гробници се предполага, че са служили и като раннотракийски скални светилища. Изградени са от грубо обработени масивни плочи-блокове, от местни гранити и гнайси. Най-често долмените се състоят от една или повече четириъгълни камери, предверие и понякога коридор (дромос). На фасадната плоча е оформен вход, толкова малък, че през него може да се влезне само пълзешком в гробницата.
Най-простият мегалит се нарича менхир – това е издължен каменен блок с пропорции, напомнящи колона, който е забит да стои изправен на равна площадка. В България има запазен и описан досега само един менхир – до с.Овчарово в западните склонове на Сакар планина.
В подножието на източните склонове на Сакар край бистър планински поток се издига един от най-големите и добре запазени манастири в България – Вакъфският (Устремски) “Св. Троица”. Населението на този край нарича манастира “Хайдушки”. Според исторически сведения през втората половина на ХVІІІ в. по тези места действа известният хайдутин Христо войвода от Сливен. По-късно той става монах и се установява в близката пещера, известна сега като Вехтата църква. Предполага се, че манастирът е бил създаден още преди турското робство. Съществуването му е отбелязано в турски документи от началото на ХV век. Наблизо в местността Градището са открити останки от стара римска крепост.
Вакъфският манастир има внушителен вид. Жилищни сгради с открити чардаци от дърво ограждат манастирския двор. В средата се издига голяма каменна църква – една от най-просторните манастирски църкви в България. В нея се пазят възрожденски икони, интересен сребърен потир от 1779 г. и старопечатни книги.
След Освобождението Устремският манастир е станал девически. През първата половина на миналия век в него са живели над 30 монахини.
На югозапад от Сакар в района на с. Мезек са запазени тракийска куполна гробница от ІV в. пр. н.е. и средновековна крепост от ХІ в.


<< 1 2 3 >> 
أرشفة
© 2007-2009. Българска Фондация Биоразнообразие Всички права запазени